Из мемоарите на една млада дама…

Сигурно ви се е случвало да се натъкнете на „творчески хаос“. Някое „кътче“ в стаята, събирало отпечатъците на мислите, надеждите, емоциите на изминалите дни. Вчера потънах в едно такова и още не съм изплувала – толкова е интересно да проследя пътя на ума, сърцето през годините. Всяка малка бележка открехва вратата към себепознанието. И към познанието на Твореца, вървял с мен и насочвал стъпките ми. Сякаш всичко е един голям недовършен пъзел, но сега можем да съзрем само част от него. Не предполагаме колко съвършено си пасват парченцата, докато филтърът на времето не ни разкрие своята мъдрост.

IMG_1132-2.JPG

***

„Пътувам. Не! – тичам
по своята младост – асфалт.
Понякога той се разтича,
друг път е сиво студен.
Падам, но твърдо отричам,
че на своя ум съм в плен.
Живея в свят, ненормален, себичен,
сривам се, но пак силно обичам!“

***

Молитва

Твоите криле са по-високи от зората.
Очите ти измерват вселената безкрайна.
В присъствието Твое откривам свободата.
Думите ти са живот, светлина сияйна.
Не мога да те видя, но не защото си далече.
Молитвата ми води към небесните покои.
На любовта си баща, в истина си облечен.
Живота си предавам в ръцете Твои.

Като кула…

scrabo-tower4С теб искам сили да премеря.

Харесвам строгия ти вид.

Спомените ще избледнеят.

Ще остане само каменния зид.

Като кула ще стоиш пред мене,

вперила очи в небесния простор.

Само вятърът от време на време

ще те връща към тихия двор.

Знам, битка разгаря се в тебе –

не да пазиш, а да носиш хлад.

Което имаш, кой ще отнеме?

Имаш и милост в дни на глад.

Нима в сол ще се превърнеш,

щом в истината заковеш очи?

Не вярвам. Ще ме прегърнеш.

Вечността дълбоко в теб гори.

Къде си, момиче?

Къде си, момиче? До къде стигна?

А спомняш ли си откъде тръгна?

Виждам сълзите в очите ти –

петите ти помнят трънливия път.

Боли те, но се усмихваш;

сега си по-силна, по-хладнокръвна.

Сърцето е чисто, очите – бистри.

копнежите – ясни, решенията – дръзки.

Къде си, момиче? До къде стигна?

Мисълта ти е игрива, обича да препуска;

но вече знаеш как да й дърпаш юздите.

учиш се притеснението да пропускаш.

Имаш много да кажеш, но много мълчиш.

Лесно простила, в трудност да продължиш.

Не претендираш, че всичко знаеш,

но което знаеш – ще го изкрещиш.

Къде си, момиче? До къде стигна?

Колко се измени цвета на косите ти?

Какви са тайните по лицето на дните ти?

Дълбоки са резките в твоя ирис.

Искам да те виждам в огледалото,

да усещам твоя мирис на надежда.

Да си спомням, но да се взирам в простора,

знаейки, че зад мен е Онзи, Който извежда.

 

Прости или не…

minimalistic

Простичките неща имат най-голяма сила, стига да ги приложим. И дори и да не се съгласите с мен, няма да можете да отречете, че сложните се състоят от прости и това пак придава особена тежест на простите неща. Като казвам „прости” нямам предвид „елементарни”, а „семпли”, които са също така базистни или основни в някакъв аспект.

Ние хората сме странни същества. Търсим сложни отговори на прости важни въпроси, защото си мислим, че важните въпроси непременно са сложни. Обичаме да си усложняваме нещата, вместо да се смирим пред лесното и простичко решение. Сложните въпроси ни дават оправдение пред света за положението, в което се намираме. Умението да ги разрешаваме пък ни кара да се чувстваме важни и зрели. А всъщност повечето от нас са като децата или биха искали да са – при тях всичко е простичко и лесноразрешимо без това да се отразява на самочувствието им. Сигурно затова са по-щастливи от нас, възрастните. Нищо не е неразрешимо или непоправимо за тях. Те вярват и се надяват. Доверяват се без да се страхуват. Мечтаят смело. Прощават бързо. Смеят се по-често. А животът е една голяма забавна игра, в която някой път може да си ожулиш коляното. :)

Не ви ли се прииска и вие да живеете така? Вярвам, че можем, стига да се придържаме към простичките неща.

Може би и моите редове се оказаха твърде сложни. Е, тогава да ги опростим – вярвам, че тайната на това да сме щастливи като децата е да живеем по-простичко (не простовато) и да се радваме на малките обикновено-необикновени неща.

Summertime

25 години на дихание. Живот

photo25 повода да съм благодарна. Щастие

25 причини да живея. Смисъл

25 копнежа за бъдещето. Надежда

25 безценни спомена от миналото. Красота

25 близки в радост и болка. Семейство

25 споделени преживявания. Приятелство

25 сълзи в мен и поради мен. Прошка

25 заличени гряха. Милост

25 скъпи и важни урока. Мъдрост

25 точни и навременни съвета. Подкрепа

25 думи на насърчение. Растеж

25 преодоляни страха. Смелост

25 постигнати цели. Устременост

25 пропуснати възможности. Приоритети

25 добри дела на ръцете. Благост

25 песни в сърцето. Щедрост

25 х 3 удара в минута. Здраве

25 незабравими гледки. Радост

25 усмивки в мрачен ден. Светлина

25 прегръдки раздадени. Любов

25 стаени дълбоко слова. Обещание

25 отправени молитви. Доверие

25 отговорени нужди. Грижа

25 сънища в груба реалност. Вяра

25 танцови стъпки в бурята. Мир

 

Един Спасител ми дава всичко това. Исус

 

Тук

sunsetТихо е. Спокойна съм. Слънцето току-що залезе. Водата е още топла. Покрива ходилата ми. Небето се къпе в розово-лилава нежност. Вдишвам и издишвам красота. Оживях…

Морето на живота остави следи по мен. Научи ме да се боря. Сега аз оставям следи по него. Запозна ме със своя Творец. Сега аз запознавам другите с Него. Готова съм за пътешествие, но нямам карта. Само растящо доверие. Той знае коя съм, какво обичам и къде да ме заведе. Нетърпелива съм. Обичам да обичам. Неговите изненади са по-добри от моите планове. Усмихвам се със затворени очи и чакам да ми каже „Готово!”.

***

Шумно е. Детски смях на тичащи човечета се разпръсква във въздуха. Ярки цветове танцуват по дрешките им. Миришат на безгрижие и вечност. Какво ли си мислят малките им главички? Не знам. Надали има значение, сърцата им са чисти. Протягам се към тяхната радост. Хванах я. Ах, искам я завинаги…

Има нещо в мъглата…

Има нещо в мъглата, което силно ме притегля. Някаква мистичност, която увлича мислите ми в приказка, чийто край не знам, но копнея да отгатна – Не! – да преживея. Трябва да призная, че тази мистерия е и някак плашеща. А как иначе да разбера какво крие мъглата, ако не премина през нея. С всяка стъпка гледката става все по-ясна. Въпросът е неивестното да не скове сърцето ми, така че да застина и да не направя следващата крачка. Може би ако бяхме двама, щеше да е по-лесно. Щяхме да се чудим или да се смеем заедно и неусетно да преминем през мъглата. Сигурно затова сме създадени „двама” – за да преборим страха по-лесно и да се превърне пътуването в пътешествие, а пътешествието в приключение.

20D07092_Wald_Nebel

„Не бой се! Господ, Твоят Бог, е с Тебе, където и да идеш.”

Ах, гледам мъглата, и колкото повече я гледам, толкова повече копнея да я пребродя. Да се скрия в нежните й прегръдки. Времето да минава бавно и красиво. И да се уча да разпознавам извивките на планината. Да разбера тайните й. А после да съумея да оставя диря след себе си за тези, които ще търсят път след мен.

Един и същ път, извървян в сковаващ страх или в жива надежда. Избирам надеждата. Дишам дълбоко през белите дробове на гората. Близо съм до Твореца – жизненост, здраве, радост…

А и мъглата няма да е тук вечно. :)

06.04.2014 г.